Колебанията, страховете и усмивките

_MG_0042.jpeg

ГОТОВИ ЗА РАЗДЯЛА?

текст: Ева Келер, снимки: Мишел Шьонбайн

За повечето родители все някога настъпва моментът, когато децата им решават да започнат собствен живот. Често раздялата е трудна. Особено когато детето е с увреждане.

„Графинята” позволява да й поднесат още едно кафе. „Графинята” е 33-годишната Тамара Бендер, която седи с родителите си в кухнята. Преди известно време майка й я помолила да изчисти с прахосмукачка, но отговорът бил категоричен: „Да не съм ти слугиня.” Мехтхилд Бендер се смее, когато разказва тази история. Тя не се притеснява от това, че с мъжа й са разглезили Тамара. Защо това трябва да е необичайно? „Тамара беше постоянно в болница. Когато се прибираше вкъщи, ние просто бяхме щастливи. Дори не ни идваше наум да й кажем: „Направи това, направи онова!”

Галеното име, което семейство Бендер е дало на дъщеря си, всъщност донякъде омаловажава нейната самостоятелност. Тя боядисва косата си, както й харесва, готви с удоволствие, след края на работния ден предпочита да отиде на кафе с приятели и възпитатели, вместо да се прибере вкъщи, обича да ходи на почивка. Младата жена страда от хидроцефалия и парализа на половината тяло, но иска да стане още по-независима от родителите си: в момента чака да се освободи място в желаното общежитие. То се намира там, където всеки следобед колегите й слизат от служебния автобус. Въпреки това не бърза: ”Ще се радвам, но мога да почакам.” Наясно е, че пренасянето в дом със стриктни правила не означава само свобода, но и ограничаване на личното й пространство. „Ядосвам се, че ще трябва да си лягам по-рано”, казва тя. Съжалява също, че няма да й разрешат да вземе малкото си какаду, защото не е в състояние сама да чисти клетката. Нищо не може да стори. Не биха направили изключение дори за една графиня.

Точно преди 8 години в съседния квартал във Франкфурт отваря врати ново общежитие. Тогава Тамара изведнъж съобщава: „Изнасям се.” Нейната решителност почти къса сърцето на баща й. „Че ние правим всичко за нея”, казва той на съпругата си. Тя отговаря: „Радвай се, за добро е.” В главата й обаче се въртят други мисли: „Не искам Тамара да си отиде". От подобно вътрешно противоречие страдат много родители на деца с увреждания. От една страна, те съзнават, че порасналото дете иска и трябва да открива нови хоризонти и че приятелите са не по-малко важни от родителите. От друга страна обаче, те се притесняват, че в общежитието детето няма да се справи само, че за разлика от тях социалните работници няма да разберат неговите потребности и че санитарите и педагозите нямат достатъчно време. Затова много родители отпращат мисълта за изнасянето на децата им в най-затънтените кътчета на съзнанието си. От трета страна, тясната връзка между родители и деца понякога спира стремежа към свобода: децата усещат нежеланието на родителите си, не са сигурни, дали този стремеж е нещо хубаво, не искат да наранят семейството си, а да му засвидетелстват лоялност и благодарност. Колкото по-голямо е детето, толкова по-трудно е и за двете страни.

Понякога обаче инициативността на родителите или възпитателите е необходима, тъй като не всички деца искат да се изнесат. Кармин Ла Фалц например е зает преди всичко с новата си стая. За него тя е тема номер едно. Развълнуван, той препуска из жилището, мести дрехите от гардероба в сака, трупа плюшените играчки в спалнята и изхвърля ненужното в кофата. Макар че остават цели две седмици, докато стаята му бъде изцяло обновена. Тогава най-после ще бъде махнато двуетажното легло, което преди е делил със сестра си. Спалното бельо с мотиви от „Строителят Боб” (детска телевизионна поредица) ще бъде сменено с бельо на Айнтрахт-Франкфурт. В списъка на Кармин Да купя през март” е записано: зелена боя, ламинат, бюро.