Колебанията, страховете и усмивките

idea_ridingOnMoedete.jpg

ОБВИНЯВАМЕ

текст: Ребека Макос

През 1981 г. Организацията на обединените нации обявява Международна година на хората с увреждания. В Германия тя минава под надслова „Да се разбираме и да живеем заедно”. За много хора с увреждания това мото е подигравка, защото открай време те се движат по ръба на обществения живот. Започва година на протести, която завършва с едно съдбоносно събитие – Трибунала на недъгавите.

13 декември 1981 г., Дортмунд. Пред сцената в енорията „Шалом” съвсем близо един до друг са насядали около 400 души. Много от тях са в инвалидни колички, а на няколко стола са подпрени патерици. Шумно е. Отново и отново хора от публиката се изправят на крака, чуват се и възмутени възгласи: „Да, точно така. Така е! Но в нашия дом е още по-зле.” Въздухът се раздира от недоволство. Около маса на подиума са седнали няколко мъже и жени – със и без увреждания. Зад гърбовете им са опънати транспаранти. На един от тях пише: „Рехабилитацията спестява пенсии и социални помощи”, на друг ‑ „Крайна спирка ‑ работилницата за хора с увреждания”. А над всички виси голям плакат ‑ Трибунал на недъгавите 1981.

Сред публиката в инвалидна количка е и 24-годишният Уве Фреверт. Едва двегодишен той се разболява от детски паралич. Първите години от живота си прекарва в детска болница в Мюнхен. Напуска я на 12. Настроението в залата го наелектризира. По време на Трибунала на недъгавите за първи път осъзнава мащабите на жестокостта, на която са подложени децата в социалните домове и болниците: „Държаха ни под ключ, понякога с дни. Случеше ли се да се провиним, заключваха ни в тъмна стая. Тогава никой не вярваше на тези неща. Но те си бяха чисто и просто погазване на човешките права!” По-късно Фреверт става един от основателите на Сдружение за помощ и насърчаване на интеграцията. Днес той е в ръководството на Сдружението за независим живот (VSL).

13 декември 1981 г., когато започва Трибуналът на недъгавите, е рождената дата на Движението на хората с увреждания в Германия. Времето е силно повлияно и от социалните революции от 1968 г., протестите срещу ядрената енергетика и феминистките движения. Последователите на движението отказват да приемат социалното си положение като неизменна участ, приемат го като несправедливост, с която трябва да се преборят. Наричат себе си „недъгави”, за да провокират мнимите добротворци – управителите на социални институции, лекарите, педагозите, политиците. Настояват за равен достъп до сгради и обществен транспорт, против намаляването на средствата за хора с увреждания, край на изолацията в домове, психиатрии и предприятия за инвалиди. За да докажат своята решителност, блокират трамвайни линии, окупират кметства и се намесват в политически речи.

По време на Трибунала на недъгавите хората с увреждания разказват за отношението на околните ‑ често крайно покровителствено и унизително. Разиграват ситуации в донякъде кабаретен стил и назовават виновниците с истинските им имена. Вдъхновяват се от трибунала „Ръсел”, започнал през 1966 г. в Лондон от философа Бъртранд Ръсел, чиято цел е да документира и да разследва погазването на човешките права по време на Виетнамската война.

„Тогава гневът ни беше огромен. Хората с увреждания бяха скрити зад високи стени. За разлика от днес тогава се чувствах като нещо екзотично. Просто защото хората с увреждания бяха изолирани от обществото”, спомня си 53-годишната Гизела Хермес. Днес тя е професор по рехабилитация и здраве в специализираното висше учебно заведение в Хилдесхайм. „Когато минавах по улицата в инвалидната си количка, хората спираха и се вторачваха в мен.”

Именно положението на жените с увреждания е особено табу през 1981 г. По време на трибунала за първи път се заговаря за сексуалното насилие над жените с увреждания, припомня си Хермес. В Дортмунд я очарова усещането, че е настъпило времето на дългоочакваната промяна. „Това беше чувство, от което просто настръхваш – чувството да си част от нещо ново и голямо. Имаше толкова много хора с увреждания, всички решени да променят статуквото! При това почти нямаше противоречиви дискусии, а по-скоро надделяваше необходимостта да споделиш. Най-накрая горчивият ни опит беше възприет като несправедливост.”

Встъпителната реч по време на Трибунала на недъгавите държи родената без ръце Терезия Дегнер. Тогава тя е на 20 години, а днес е професор по право и науки за хората с увреждания в специализирано висше училище в Бохум. „Тогава бяха положени основите на Движението на хората с увреждания в Германия”, казва Дегнер. През 2008 г. тя участва в изготвянето на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. Днес Терезия членува в Комитета за правата на хората с увреждания на Организацията на обединените нации. Тя вижда ясна връзка между Трибунала на недъгавите и конвенцията: „Ако човек внимателно погледне параграфите на конвенцията и основните точки от обвинението по време на Трибунала на недъгавите, веднага ще забележи много общи неща.” По време на трибунала за първи път дискриминацията на хората с увреждания ясно се поставя като тема, засягаща човешките права. „До този момент съществуващите благотворителни сдружения се отнасяха с насмешка към това твърдение” ‑ казва Дегнер „Те ни поставяха в крайно левия политически ъгъл, все едно сме луди. Само по този начин можеха да приемат факта, че ние ги обвиняваме в нарушаване на човешките права. И то именно тях, които уж „винаги са ни мислили само доброто.”

Публикувано за първи път в MENSCHEN das Magazin, 1/2012