Колебанията, страховете и усмивките

DSC_1804.JPG

ТИ ЛИ СИ МАЙКА МИ?

интервю на Яна Пенкин

Септември 2015. Надя и Маги живеят от година и половина във Финландия. "Прекрасно е да виждам колко спокойна и щастлива е Маги тук", казва Надя.
Това е история, започнала в София и стигнала на хиляди километри оттук. В търсене на място, където двете да са щастливи и спокойни.
А началото е през октомври 2000 година. Маги се ражда със синдром на Даун.

Яна Пенкин: Да започнем от началото. Кога и как разбра, че детето ти е с тази диагноза?

Надежда Димитрова: Началото беше една нормална и щастлива втора бременност. Наблюдаваше ме същият лекар, който наблюдаваше и първата ми бременност. Тя завърши драматично, наложи се да ме спасяват в осмия месец. Оказа се, че имам прееклумпсия, детенцето се роди много малко и почина на петия ден. Втората бременност беше лека. При рутинни изследвания в началото на деветия месец лекарят се вкамени. Извика една друга специалистка и тя започна да му съска, че нещо не е наред с детето, че няма дробове, че ръката му е неестествено извита, че може да има порок на сърцето. Изпратиха ме в Трета градска болница, където направиха дълго изследване. Оказа се, че няма порок на сърцето, но заради тези притеснения ме оперираха два дни по-късно. Бяха се събрали един куп специалисти.

Детето се роди с нормално тегло. Но никой не се усмихна. Това много ме смая тогава. Настаниха го в кувьоз. Оказа се, че има бели дробове, но са пълни с вода. Докторът си получи парите, които се плащат за раждането. На четвъртия ден при даването на информация за бебетата в кувьози – всеки ден по обяд в „Майчин дом“ – казаха, че бебето отделя водата от дробовете и ние с майка ми много се зарадвахме. Но те казаха: „Не знаем на какво се радвате, детето е с тризомия 21.”

На мен този термин ми беше абсолютно непознат, затова попитах: „Какво значи това?“. „Вие не знаете ли?” „Не.” „Ами, качете се в отделението и попитайте.“ Качих се и попитах дежурната лекарка. „Е, че това е синдром на Даун, то се вижда“ – бръкна в кувьоза и започна да подбутва детето – „напълно отпусната глава, гънки на ръцете.“ Каза ми: „Това е дете, което няма да доживее една година, няма да може да познава родителите си, няма да можете да се грижите за него в домашна среда, аз не знам защо никой не Ви е казал, трябва да го дадете за осиновяване и въобще за него да се грижат държавата и специализираните институции.“

ЯП: Тогава ли я видя за първи път?

НД: Не, качвах се всеки ден ‑ винаги когато позволяваха да сме там, ходех. Да, детето изглеждаше странно, различно от другите деца, но и за секунда не ми е дошло наум, че може да е нещо такова. След което много бързо ни свързаха с юристката на болницата, дойде мъжът ми...

ЯП: Неонатоложката ти каза, че е най-добре да го оставиш?

НД: Да, каза, че няма да доживее до една година и че ако по някаква причина решим да си вземем детето, семейството ще се разпадне, един от двамата ще трябва да се обрече изцяло на това дете. Така че дойде мъжът ми, отидохме при юристката, тя веднага ни даде документите за осиновяване. Мъжът ми каза: „Да, явно нямаме какво друго да направим, много е тежко, но това е.“ Попълнихме документите и буквално от болницата отидохме при нотариус да ги завери. След което аз се самоизписах от тази болница. Просто се махнах, отидох само за сваляне на конците. Попитах моя лекар как може да не са ми казали? Той отвърна, че това била много голяма рядкост ... много съжалявам ... и се измъкна. След това направиха и на двама ни изследвания в генетичната лаборатория на Медицинска академия, за да се види дали някой от нас е носител на синдром на Даун, но се оказа, че никой не е... Наистина стечение на обстоятелства... Едната хромозома е повредена и просто липсва. Бяха направили на детето изследвания няколко часа преди това ... ужасяваща е болката.

ЯП: Изследвали са детето в болницата, без да ти кажат?

НД: Какво да ми кажат ... аз съм попълнила документи, че го давам за осиновяване ... те просто са завели и нея да я изследват. Ужасяващо е да знаеш, че преди няколко часа детето ти е било там, много е страшно цялото нещо за приемане. Сякаш са те разкъсали на парчета и не можеш да ги залепиш по никакъв начин. Малко след това заминахме за Белгия, където живяхме около година. Разбра се, че не можем да останем заедно, аз се върнах в България. През цялото време ‑ независимо от подкрепата на приятелите ми, изпитвах чувството за вина, че съм направила най-страшното, оставила съм си детето.